Този месец имаме за задача да се справим с една нелека част от призванието на жената. Става дума за онова лице на мъдрата старица в нас, която не се плаши от нищо. Ни от раждането на живота, ни от смъртта. Онази пазителка на тленното ни съществуване, на това да ни има като свят. Това е тази, която знае да пази и избира живота, дори на цената на смъртта.

Малко жени някога са достигали това ниво на израстване и обикновено са се знаели и са били търсени и уважавани, почитани. Какво им е давало това право? Живота им го е дал. Хората са им го дали. Опита им, че ако няма тази твърда граница, която да отделя живота от смъртта, живото от умрялото, болното от здравото, нормалното от ненормалното, доброто от лошото този род си отива по един или друг начин. Те са били учители по живот.

Опита ги е учил къде е границата. Как да ги разграничават. И тя отсича. И всички я следват, защото знаят, че иначе няма да ни бъде! Кой ако не тази, която всеки път ражда с риск за живота си има правото да го отнеме, когато той е поруган? Колко голяма отговорност! Какви плещи трябва да има човек, за да я носи? Как една крехка жена не пада под този натиск? Дали има все пак нещо, което да я крепи и да й помага? Някога тези жени са били специални. Днес обществото ни е в позиция, в която има нужда от повече. Всяка от нас ще трябва да извърви пътя да се научи и знае! За да ни има!